Най-после реализирам една много отлагана публикация, благодарение на читателка на блога, която ме подтикна да покажа още една рецепта за въпросния уред - хлебопекарната.

Всички рецепти, които са дадени в книжките с рецепти са със суха мая. Винаги, когато правя нещо вкъщи използвам прясна/жива мая на кубче. Едната причина е, че съм свикнала да си я използвам в тестените нещица, а другата е, че е няколко пъти по-евтина от сухата мая. За сравнение - едно кубче струва почти колкото едно пакетче суха, но може да се използва за приготвянето на четири хляба, а не само на един. Затова след няколко десетки, може би, опита със суха мая, реших да експериментирам и с прясна. И тук дойдоха многократните опити с различно количество мая, при което хлябът или бухваше много малко, или пък опираше в капака на машината, така че част от коричката си оставаше залепнала за стъклото, което след това трябва и да се изчисти внимателно с гъба, за да не се надраска.

Като си погледнах последните публикации видях, че освен тесто и сладко друго не съм публикувала от новата година насам... Вкъщи не ядем само торти и питки, разбира се.
Затова днес ще готвим "Мусака"!  

Смятам, че всеки си има собствена домашна рецепта за мусака, научил от своята майка или баба. И точно поради тази причина оставям на тях задачата да предават по традиция рецептата, която обикновено се свежда до "на око слагам картофи, на око ще прецениш колко вода да сложиш" и ето мусаката е готова! Днес и аз ще се възползвам от тези мерни единици, защото наистина е трудно да измериш с точност картофите, доматите и водата, защото всичко зависи от тавата, в която ще печете мусаката. 

Другите често срещани наименования на този вид хляб е "Надиплен хляб", "Слоест хляб", a може би има и други, за които не знам. Така или иначе, идеята за този хляб е много интересна, обиколила е не един или два блога, както и предавания. Реализацията също не е трудна и непосилна задача, дори и за начинаещ като мен. С необходимо отделено време и доза желание резултатът е налице. Ароматен и красив хляб с много богат вкус. Казвам богат вкус, защото това е другата ефектна страна на оформлението - може да добавите каквото пожелаете - някакъв колбас, вид сирене, любима подправка или просто да го оставите натурален - без никакви допълнителни притурки. Съветът ми е да не се прекалява с тези добавки, защото тестото трябва да "диша". Аналогично на пицата, върху която съм чувала, че трябва да се сложат до три продукта, а ние сме свикнали да има много богата плънка. 

С пристрастяващо вкусен карамелен пълнеж, много фъстъци, ефирен и нежен маскарпоне крем, а за финал - шоколадова глазура. Това е моята интерпретация на тази торта, която се приготвя наистина бързо. Единствено повече внимание и време трябва да се отдели на карамеления пълнеж, който е ключова и много важна част от тази торта. Ако той липсва, тортата няма как да бъде оприличена с прословутия десерт. Тортата не е ужасно сладка, но пък е малко по-тежка и калорична заради наличието на сметана, маскарпоне, шоколад, че и фъстъци. Ако търсите лека и ефирна торта, тази не е такава. Но пък ако търсите размазващ вкус, който да помните и след последните трохи, тази е точно такава.

Когато започнеш да водиш свой блог, особено кулинарен, зависи изцяло от теб как ще оформяш публикациите си, как ще представяш процеса на приготвяне - чрез текст или снимки. Кулинарните блогове в България са много, ама наистина мноооого! Всеки публикува различни рецепти, понякога ги заимстваме един от друг. Но все пак се придържаме (или поне аз и повечето редовни блогъри) към неписаното правило за посочването на източник.

Целите за воденето на един блог също са различни. Някои просто попълват рецептите си, за да могат по-късно да си погледнат рецептата - нещо като старите тетрадки и тефтери, но в модернизиран вариант. И все пак всичко записано на хартия си е най-трайно, освен ако не забуташ листчето някъде и след това с рецептата ти е свършено. 

Други пък водят свой блог с цел някаква си печалба от реклами, а пък трети - за да бъдат по някакъв начин полезни на други начинаещи. Има и четвърти - смесени измежду всички изброени до тук, а може би и пети. Всеки сам решава за какво ще е блога му, какво ще извлича от него и с какво да запълва страниците му. 

Когато натиснеш бутончето "Публикуване", рецептата ти ще види бял свят и ще е достъпна за всеки. Почти всеки кулинарен блогър се е опарвал от плагиатството. Съвсем леко в една предишна публикация загатнах за него и си знаем, че няма спасение от такива, които си цъкат из блоговете, копират, поставят в мейли за вестничета и списания и накрая печелят награди.

Всъщност това е напълно логично. Никоя рецепта в даден блог (и дори в моя) не е напълно автентична, авторска и никой блогър не открива топлата вода. Не открива как се приготвят пържени картофи, нито крем карамел, нито картофена яхния... Въпросът е, обаче, че всеки изгубва някакво време в писане и обяснение как да се приготви тази яхния или пък баница. Рядко съм срещала рецепти с кратко обяснение, колкото сам да си ги разбереш след това. Обикновено, всеки се старае (за кулинарните блогъри говоря) да изписва всичко подробно. Старая се и аз. 

И тук вече идва другата страна на нещата. Не откриваш топлата вода със своята картофена яхния, но пък записваш рецептата със свои думи и така зад всеки един картоф, домат или магданоз влагаш някакъв смисъл. Влагаш една частичка, макар и нищожна, от собствените си мисли. И докато ти мислиш как ще започнеш следващата публикация, така че да убедиш едва ли не, че тази торта е уникална на вкус, друг присвоява точно тази най-хубава част от рецептата ти, заради която с радост и гордост от написаното си натиснал въпросното оранжево бутонче. :) 

Лично на мен ми отнема понякога доста повече време да измисля точно как да започна следващата си рецепта - хем да не се повтарям, хем да не е нещо тривиално, хем пък и да напиша нещо и да не усещам, че нещо й липсва на тази рецепта. И както казах по-горе, всеки сам избира как да оформи своите публикации. Просто такъв е моят начин засега.

Не отдавам особено значение на това, че някой е копирал нещо си и ето спечелил нещо си. Но не ми става приятно, когато видя, че точно онази най-трудна понякога част - да започнеш с първото изречение, някак си се е изплъзнала и вече я виждаш като мисъл и чувство у друг.

Днес съвсем случайно попаднах на това списание, повод за днешната ми публикация. 

Единственото, заради което мога да похваля тази читателка на списание "Кулинарен журнал", е че уж е направила свои снимки към рецептата. 

Въпреки това съм на мнение, че един малък преразказ и преработка на описанието на рецептата или пък на увода (заради което най-много се подразних), или дори източник(!), никак няма да е излишен. И така и вълкът ще е сит - този, който си е копирал рецептата и са го наградили с нещо си, и агнето ще е цяло - този, който е вложил малко повече време и старание, и желание, но все пак е получил поне една частичка признание.

Може някои от вас да си помислят "Тази пък какво се пали толкова?", "За какво ги е написала тези неща?!". Това е първият и последен, може би, път, в който използвам блога си просто, за да напиша мнението си по един банален въпрос и с това приключвам темата.